Вчера се случи така, че се озовах в средата на Борисовата градина. Минавах напряко. Крачех. Спусках се от върха. Стъпка и… настана миг тишина. Като във филм. Въздухът изчезна в небето. Нападаха огромни, оловни облаци. Не знаех, че носят бомби. Тишината свърши. Изсъска смерч. Пред мен. Нагъна се като пепелянка и захапа поляната пред болшевишкия, езически обелиск. Прахта полетя. Залютя на очите. Разтвори я мощен, студен, безмилостен ураган. Удари ме леден дъжд. Дърветата се наклониха до земята. Листата хвърчаха като мухи. Клоните пращяха като счупени кости. Всичко блуждаеше. Без път. Без посока. Падаше и отлиташе. Тичах. Бързо. Още по-бързо. Влетях под навеса на едно убежище. Слава Тебе, Боже, Господи, Иисусе Христе! Душата ми зовеше. И оловната престилка се раздра. Вълна от ледени камъни удари гората. Града. „Нещото” наричано столица на България. Заредиха се една след друга. Всяка с ураганен прибой. В земята. В колите. В прозорците. В хората. Удряха бели, безпощадни вълни. Стени. Без име. Без длъжност и чин. Гледах. От земята отскачаха ледени яйца. Не се чупеха. Чупеха! Всичко. Наред. Без мотив. Без гняв. Без цинизъм. Убиваха! Дървета. Клони. Листа. Стъкла. Коли. Домове. Човеци… Гледах. Знаех отговора. Въпросът бе грозно излишен. Напълно излишен е и сега. Денят след вчера. Дори мигът след това. Когато след бомбардировката изгря сияйното слънце. Отново. Над града. Лято е. Ухание на свежо. И започнахме да броим. Да изчисляваме. Да поправяме. Да почистваме и редим. Да приказваме. Да погребваме… Продължих си пътя през градината. Посечена гора. Алеите – реки. После през града. Подлези – блата. Канали -гейзери. Улиците - барикади. Навсякъде безумие. Отвсякъде крещене на коли. Търчащи боси хора. И никъде не видях столица. И столичани. Граждани. Камо ли държава... Вървях. Гледах. Знаех отговора. Въпросът е толкова излишен, нали? Вече нетърпимо гнусен е. Но независимо от това - ако вчера, това не бе ураган? Не бе убийствена градушка? Ако вчера това бе само един безпощаден миг земетресение?...

Ивайло Франц

София, 10 юли 2014 г.

нито един коментар.....А, странно ли е наистина или потвърждение на написаното....На блестящото описание на безумието, което се случи в София....Но, толкова много сме се вглъбили в кошмарното си битие, че дори бетствията не могат да ни извадят от отровното блато на бездушието..

Така е... независимо от това прекрасният ви коментар е достатъчен и за стотици! Благодаря Ви!

Събудихте любопитството ми и прегледах профила Ви - определено интересен. После надникнах и в интернет....и там интересно, въпреки,че не гледам СКАТ и не само - рядко гледам телевизия. Имаме много допирни точки, но и страшно много разминаване...И макар, че не тук му е мястото, пълна подкрепа за Ботев, но за разлика от Вас, до него поставям и Левски. Таксидиотството ми е познато и се прекланям пред един от тях - Отец Матей Преображенски ...но, това са теми, които искат стабилна аргументация,а аз в момента работя в друга насока...
Желая Ви успех!

Той всичко вижда! Няма какво да крием...За съжаление и Скат и Алфа предадоха каузата... Но ние продължаваме... Ще се радвам, ако мога да ви подкрепя с каквото мога. Отец Матей е чудесен пример за подражание. Незаменим съратник на светия ни Иеродякон Игнатий - Васил Левский! За още по -голямо съжаление една богопредателска орда от "православния" факултет на ВТУ се опитва вече трета година да погуби научната ми и изследователска работа за блългарските монаси-воини - таксидиоти! Истиските спасителите на Отчеството ни от петвековното турско ислямско и гръко-фанариотско робство, но няма да успее!... колкото и да не приемат истината...
Бог да ви благослови!
Дерзайте, брате!
За Православна и свободна България - духовният водач на света!
Ивайло Франц